Пътува по ръждясали релси влакът,
но струва ми се все празен е той.
С надежда е, че хора някъде го чакат,
но за жалост, дали останало е кой…
И ето, че сега и старата му песен
е като релсите. Покрита е с ръжда.
Досущ като щъркел в златна есен,
Отлита сам… отлита като мечта.
Минава покрай гари без да спира,
но силно надява се, че някой го чака!
Много трудно вече и сам разбира –
остаряло е то, сърцето на влака…
Поредна година по релсите стари
за сетен път въртят се колелата
Мечтата му ще се сбъдне… но кога ли…
Отдавна сам не си крои съдбата.
Но това не е за песен, нито е за смях! –
за плач е злочестата съдба на влака.
В сърце от желязо, свито във страх,
днес последната надежда глухо трака.