На запотеното стъкло във банята
под пръстите ми, името ти се вие.
И веднъж щом изписах го цялото
сякаш изсмя се и отказа да се измие.
За това написах край – потен, безобразен.
Той напук разпадна се под капките веднага.
Самолет ти нарисувах – за мене тъй омразен.
Но ето, че полета ти сякаш и банята отлага.
Каква ще да е тая баня – ще речеш…
Не е банята това… Това е моето сърце!
И питам се… успя ли някога да разбереш
онези непишещи “край” потни ръце?
На запотеното стъкло в банята…
На онова в колата, в автобуса, в трамвая…
На запотеното стъкло дори във стаята…
Ти още тук си, а тръгна си отдавна, зная…