Тема: Щедростта
Подтема: Героят помага на някой, който го е наранил
Косово беше бойно поле, а после сякаш градовете изникнаха като стръкчета трева в пустошта. И хората заживяха… някак. Кой с раните, кой със спомените, кой въпреки тях.
Агрон беше мъж на средна възраст, който беше участвал във войната, въпреки че му се искаше да не се беше стигало до нея. Всъщност на албанците им беше добре в тази нова земя – заселиха ги, дадоха им работа, разрешиха им да учат езика си и да се развиват между изтока и запада. Това не беше възможно в родината им. Условията за живот в Албания по времето на Енвер Ходжа не бяха човешки. Когато обаче протегнатата ръка на Югославия към албанците извади палка и започна да ги бичува и да им забранява всичко онова, което сама бе позволила, в албанските сърца се зароди нуждата от справедливост. Справедливост, която се сблъска с друго чувство за справедливост – за отнетите земи и историческо минало, а когато се стигна и до чувството за идентичност и принадлежност на двете страни към тези земи, всичко бързо ескалира.
Агрон живееше в Митровица от дете и го болеше от това, в което се беше превърнал града днес – разделен на две части: сръбска и албанска и само ако си помислеше човек да отиде в другата част, в която не принадлежи, можеше да го очаква най-лошото, а именно смъртта му. Дори такситата, които бяха със специален режим на движение и служеха да прекарат гражданите от единия в другия квартал колкото да посетят някой магазин, пазар или нещо бързо, понякога бяха атакувани. Наистина болезнено беше ежедневието на хората в Митровица. Спомени от войната, политическа пропаганда, посещения на гробища, сълзи, жажда за мъст и справедливост, лична справедливост, объркани ценности някъде между традиционното и модерното, между случилото се и неслучилото се. Това беше действителността на Агрон и на хиляди като него албанци в албанския квартал. Но и на сърбите в сръбския квартал също. И на Милош – съученикът на Агрон, който като бяха деца преди войната му беше съсед и живееха къща до къща. Двамата израстнаха заедно и си деляха всичко, забавлявайки се по детски. Сега Милош живееше в своя свят в сръбския квартал, Агрон живееше в подобен свой свят в албанския квартал и единственото, което си деляха беше парчето земя, на което имаха нещастието да са се родили.
Тези двама порастнали нещастници носеха много рани един от друг – доноси, сведения, измами, лъжи, грабежи… Но във войната нямаше правила, а след войната – хиляди.
Един ден Милош трябваше да посети супермаркета в албанския квартал. От там той купуваше някои определени продукти, които харесваше или бяха по-евтини. Взе такси, а когато стигна се уговори със шофьора да го вземе. Това беше обичайна практика. Необичайното в този ден беше срещата му с Агрон. Не, защото не се бяха срещали до този момент, напротив – бяха се засичали няколко пъти в супермаркетите, по пазарите или по кафета, но никога не си бяха говорили след войната. Бяха минали години и Милош реши да се приближи към него:
-Агроне… – каза му със спокоен глас.
-Ако си тук, за да ми съобщиш, че знаеш всичко за мен – какво правя, как живея, къде ходя и че няма да се измъкна жив от тая земя, която ти е бащиния, давай и да се приключва речта ти. Но този път няма на кого да го опишеш и разкажеш… Или по-скоро да си го измислиш. И знаеш ли всъщност няма значение вече дали ще ме натопиш или ще ме заплашиш, че ще ме гръмнат като куче заради теб и това, което уж знаеш. Всичко, през което минахме със семейството ми след смъртта на сестра ми някак си ме научи на… Няма значение. Защо продължавам да говоря – теб отдавна не те е грижа какво съм научил или какво ми е. – Агрон говореше с гняв, който постепенно овладя и той се обърна към рафтовете с продукти, но предпазливо и потайно се огледа наоколо за други злонамерени типове около тях.
-Виж Агроне, истината е, че от всички хора и приятели, които имах и имам до днес, ти си най-истинския. Знам, че не бях прав да правя всичко, което ти причиних и че ви беше много трудно. Сега след толкова години го осмислям по друг начин, но тогава беше трудно време за всички ни, а аз бях млад и лесно се поддадох на влиянията около мен. – каза му Милош като се приближи плътно, за да не ги поддочуе някой.
-Виж – продължи той – вече започваме да остаряваме и ми се иска да направя нещо смислено, общочовешко и веднъж завинаги да бъда честен с теб, с някой, който ми беше най-близък и пак искам да ми е близък ако е възможно да ми прости. Трябва да ти призная, че най-големия ми грях от всички е, че сестра ти я убиха заради мен.
В този момент нещо прескочи в Агрон. Всички спомени нахлуха в ума му, кръвта му стигна до мозъка и силно чувство на гняв обладя цялото му тяло и ум. Той едва се сдържаше.
-Копеле сръбско… Искаш да ми създадеш проблеми отново нали… Това ли ти е плана – да те убия тук на място, пред всички тези хора и после да те лежа до края на живота си ли? – Агрон говореше през зъби и спотаено.
-Не, Агроне. Нямаше как да ти призная тази истина по-добър начин. Това не е нещо добро, но исках да го знаеш. Аз я подлъгах и ѝ устроиха засада. Съжалявам за всичко. За всичко, което ти причиних и най-вече за това. Моля те пази се и потърси сили да ми простиш, защото се разкайвам искрено за всичко, а точно ти заслужаваш истината.
В този момент земята под краката им се разтърси. Земетресение. В този ден Агрон спаси живота на убеца на сестра му.