Иван беше на 22, когато за пръв път попадна в компанията. Беше на най-ниското стъпало ако изключим общите работници и стажантите. Само толкова можеше да постигне съвсем сам, без връзки, разчитайки само на собствените си умения. А то и колко да са тези умения, когато си на 22?
Дванадесет години по-късно Иван се бореше за мениджърската позиция. Беше стъпал на всяко едно стъпало в корпоративната стълбичка без да мами и без да прескача. Беше дълъг път, който му отне много… усилия, приятелства, време за личен живот. Иван нямаше такива. Не се беше чувал с някога близките си приятели от години. Все още, но много рядко се чуваше със семейството си, но за друго дори не помисляше. От сутрин до вечер животът му беше работа, анализи, още работа, доклади, таблици, числа…
Една вечер много късно, докато се бореше със съня, той реши да отвори имейла си за пореден път този ден и да види какво още можеше да свърши. И ето го там… дългоочакваният имейл. Корпоративните лидери му бяха съобщили в любезен тон, че от следващата седмица Иван ще е новият мениджър за държавата. Като жест на благодарност му отстъпваха няколко екстра дни – допълнителна отпуска и го приканваха да ги използва и да се подготви за новата длъжност.
Този имейл го направи изключително щастлив. Всичко, за което се беше борил, предстоеше да се сбъдне. Усилията му бяха увенчати с успех. Всички жертви направени и дадени, най-после си заслужаваха. Той преливаше от вълнение, но на кого да каже? И можеше ли? Дали още знаеше как се споделят лични успехи и как се говори за емоции с пирятели и с други хора извън корпоративния свят? А колко такива имаше в живота му?
За да не изглежда отчаян и за да не обиди големите шефове, той си взе тези дни отпуска и реши да отиде на планина. Беше чувал, че сред природата, човек се презарежда, но не си спомняше дали беше изпитвал това някога. Него отдавна го презареждаха единствено положителните резултати и цифри.
Беше късно вечерта и аз лежах в болничното легло. Успях само да се докосна до върха на корпоративната стълбичка, а толкова мечтаех за момента, когато ще го покоря. Разказах на толкова доктори…
– Отидох в планината. Настаних се в хижата и се разходих. Почти не усетих ухапването. Зачервяване, сърбеж, щипане – нищо необичайно, когато си сред природата. Но после тялото ми започна да се променя…
Никой доктор не можеше да обясни промените. Не бяха се сблъсквали с друг случай на такова ухапване до сега. Питаха ме какво ме е ухапало, а аз не знаех. Навсякъде виждах само цифри и данни, и цифри, и таблици и още данни…
Върнах се на работа, но за кратко. Толкова исках да си припомня, че нещо съм постигнал, че нещо ми е останало и на мен. Сега вече не съм сигурен… Ще си умра съвсем сам като някое никому ненужно насекомо в това болнично легло. Цял живот работиш като мравка само за да умреш като мравка – малък, дребен и далеч от колонията…
Няколко дни след като Иван встъпи в новата си длъжност, колегите му забелязаха излющената кожа по ръцете, която вече се разрастваше и по лицето му, а това той нямаше как вече да скрие. Косата му окапа от раз. От силен, строен, висок и енергичен човек, той изведнъж грохна и сякаш от ден на ден се смаляваше все повече.
Един ден го намериха строполен на пода в офиса в безсъзнание. Веднага извикаха линейка, която го откара и оттогава Иван беше в болничен. Повечето служители го харесваха и се опитваха да поддържат нивото, въпреки отсъствието му. Дори тези, които не го харесваха чак толкова, разбираха, че тази ситуация изискваше от тях да продължат да работят на високо ниво, защото не беше момент за лични чувства. Някои от служители му изпратиха картички за оздравяване, а други дори го посетиха в болницата няколко пъти, но той никога не беше в съзнание, за да ги види.
Когато Иван умря по неизвестни причини, остана само духа му, който заживя в корпорацията. Онзи дух, който неуморно се трудеше и преследваше успеха на всяка цена сякаш имаше духа на корпоративна мравка.
Не знам колко дни съм бил в безсъзнание и какво се е случило. Колко и как се е променило тялто ми и как така никой не е забелязал тези промени, не знам. Грешно е да се каже, че съм умрял особено пък по наизвестни причини. Щеше да е известно какво се е случило ако всички си вършеха работата, както е редно.
О, не… Явно винаги съм звучал така. Явно съвсем сам несъзнателно съм си докарал това на главата. Истината е, че аз не умрях. Аз възкръснах… възкръснах в тялото на мравка. Когато отворих внезапно очи и можех да видя отново света, всичко беше в огромни размери. Аз бях изцяло покрит с чаршафа, а имаше и място за разходка преди да успея да се измъкна от белия му капан. Ако изобщо можех да успея, защото класическите ми познания за ходене не ми бяха полезни вече.
Адаптирах се бързо към новото си тяло, когато лекарите влязоха в болничната стая и на мястото на Иван, когото познаваха, не откриха никой. Но аз бях там… в друг непознат размер. Видях паниката и изумлението им, а после излязоха. След малко се появиха санитарки, които започнаха да разчистват. Когато събраха чаршафите за пране, това беше моят момент и аз изпаднах от тях на земята.
Вцепенен се питах аз ли бях объркал вида си или при създаването ми се беше получила грешка отначало и сега някой я поправи. Какво ли следваше за мен нататък?