Ресторантът с терасата беше отворил врати за посетители в летния сезон. Хиляди хора минаваха на ден от тук – в началото за сутрешно кафе, рядко закуска и прочитане на новостите, отбелязани по вестниците. На обяд предпочитаха кухнята, която ресторантът предлагаше. Обсъждаха случващото се, случилото се и това, което можеше да се случи. Понякога говореха за други неща – дребни и незначителни неща, за някакви местности и паметници, понякога за случки от околността на ресторанта, за кухнята му, кафето, което са изпили сутринта и други подобни. Вечер на тази тераса подухваше много лек бриз, който доставяше удоволствие на посетителите ѝ. Под негово въздействие тези умове са разгръщаха и увличаха в разговори за кино, музика, изкуство, но най-вече литература и театър. Дори да не бяха толкова компетентни в тези области, те се учеха един от друг, четяха и опознаваха различните светове.
А реалността, онзи свят около тях беше чуден малък град. Те бяха неговата работническа класа, която се освобождаваше от този етикет в ресторанта сред приказките си. Под тях оставаха светофарът, бързащите люде и хвърчащите с висока скорост коли, които единствено трицветното съоръжение успяваше да възспре и да ги задържи за кратко като слушатели на тези съвсем невинни души. Зад тях оставаха кооперации, предприятия и работнически заведения – съвсем символично. Около тях се виждаха единствено старинни сгради в австро-унгарски стил, строени под въздействието на Западна Европа по река Дунав. Сградите бяха наистина забележително красиви – бели, мраморни или каменни. Имаха типичните извити метални тераси, от които тутакси би се показала Шекспировата Жулиета или дори някоя още по-забележителна девойка. Нещо повече, може би всяка една девойка щеше да изглежда забележително на такава тераса. Прозорците им бяха правоъгълни и имаха външни, дървен, големи щори – бели на цвят, но вече олющени от времето.
Точно една от тези сгради се намираше право срещу терасата на ресторанта. Беше широка по цялото ѝ разположение, беше по-висока от всички заобикалящи я сгради, улици, коли и хора. Беше класна, изтънчена, богаташка къща, сякаш в нея някога беше живял някой учител, писател, журналист или друг от духовните водачи на тогавашното общество. За жалост стъклата ѝ бяха потънали в прах, вътре винаги беше тъмно и освен че щорите бяха загубили напълно боята си, самата сграда също бе сякаш като да се срути. И съвсем логично, защото австро-унгарското влияние по тези земи започва в края на 18-ти и продължи до края на 19-ти век, а сградата определено бе строена през този период. Хората бяха свикнали с изгледа към нея, не ѝ обръщаха голямо внимание, не се грижеха за нея, не я използваха, но и не знаеха каква е. И всъщност никога не бяха търсили познание за нея, за въпросите около нея. Не се питаха един друг, не я обсъждаха. Да, те със сигурност бяха привърженици на австро-унгарското влияние, на западноевропейското кино, литература, изкуство, театър, но изглежда точно тази архитектурна дейност не ги интересуваше.
Бях свикнал с тези хора, с този ресторант, обстановката и начина му на живот. И ето това горещо лято кандидатствах за работа там и я спечелих. Да, сервитьор! Вярно, че не беше най-великата професия, но беше на най-великото място! Там щях да слушам всяка вечер разговорите на интелигентни хора, щях да науча много нови и разнообразни неща по различни теми от тях, както и те се учеха един от друг. Очакваше ме вълнуващо лято! И всичко вървеше според очакванията, докато една вечер не влезе той!
Беше висок слаб, почти мършав човек. Носеше старомодно кафяво бомбе и дълъг, кафяв шлифер, който покриваше цялото му тяло. Имаше черни, олющени обувки, вероятно мода от някой минал век. Носеше черно куфарче – тежко и твърдо, грубо на вид. Стори ми се, че косата му е сива и рядка, но от бомбето не се виждаше добре нито тя, нито лицето му. Направи ми силно впечатление, че имаше големи, вълнени, кафяви ръкавици, които освен че бяха съвсем на ръба да се изхлузят от ръцете му, беше сложил в средата на лятото, когато всичко се пукаше от горещите температури. В първия миг си помислих, че това е просто един много странен човек, но после всичко ми се изясни…
Човекът беше сам, а и не очакваше никого. Нетипично за вечерта, ресторантът беше празен. Или бяха дошли отпуските, или още не беше настъпил часът, в който всички щяха да посетят любимото си място. А може би днес беше тиха, интелектуална вечер у дома, в която всеки щеше да почерпи повече информация по определени въпроси, теми или проблеми, които вълнуваха традиционните посетители. Твърде вероятно е и да е било ден с ниски надници, а дори и без. Не помня много добре, но във всеки случай ресторантът днес бе пуст, тих, потънал в тъмнината на настъпващата вечер. Аз бях затворен с готвача и единствения клиент – странен мъж с вълнени ръкавици в средата на горещото лято.
Този клиент седна на централна маса, от тези с изглед към улицата и архитектурните забележителности на австро-унгарския стил. Сега пред него се белееше онази сграда, за която никой никога не питаше и никой нищо не говореше, вероятно и нищо не знаеше. Отидох до него, за да му взема поръчката. Искаше охлюви, но ние нямахме охлюви. Никога не сме предлагали, дори и не бяхме мислили да предложим охлюви
Той искаше охлюви… и от къде се предполагаше да ги намеря тези охлюви?!
Кротко обясних всичко това и на клиента, а той… поиска скариди.
Какви скариди?
– Господине, това не е морски ресторант. – обясних леко раздразнен от странността на този тип – единственото, което можем да предложим, близко до вашите желания, е дунавска риба. Погледнете в менюто какви видове има и си изберете. Вземете предвид това, че тези, които все още нямат цени, все още не се и предлагат.
– Моля да ме извиниш, момче – каза спокойно човекът, с което смекчи гнева ми, но не за дълго – аз просто проверявах нещо. Имате ли уклеи? Бих искал от тях, заедно с минерална вода!
Записах си поръчката му, но бях бесен. Той проверявал нещо! Какво? Мен! Той е проверявал мен! Какво? Измерва капацитетът ми и имам ли мозък?! Този човек, който носи ръкавици през лятото, измерва ума ми и ме пробва дали имам мозък?!
Въздържах се… Аз съм спокойно, умно, възпитано момче. А клиентът – винаги има право… Не исках да имам проблеми после с моя шеф. Исках тази работа.
Отидох в кухнята и дадох заявка за уклеи. Приготвих чаша и минералната вода, която искаше този изключително неприятен, „абсолютно прав” клиент.
Макар че нямахме клиенти, кухнята ми се стори адски задушна и димна. Сякаш някой все пак готвеше нещо там вътре. Беше ужасно горещо. Не бих издържал на такова място. Не бих искал да имам нещо общо с храна, освен да я поднасям.
Върнах се на терасата, носейки водата. Когато приближавах, видях, че куфарът му беше отворен, празен, оставен до стола му, на земята. Метнах един поглед през рамото му, за да видя какво е извадил от там и видях, че пред него имаше някаква книга. Беше стара книга. Не можах да разчета надписите, защото все още бях твърде далече, но видях, че на корицата беше изрисувана къщата, която се виждаше пред ресторанта. Къщата, за която никой, никога не питаше и не говореше, но явно някой знаеше нещо за нея.
Сериозно? Толкова е несправедлив този живот! Точно този странен, противен, гневен тип трябваше да има толкова златно познание. Познание, което исках да получа, но нямаше да имам тази възможност, защото му бях бесен за наглостта му, за поведението му и не смятах, че можехме да имаме обща тема, че бих могъл да го попитам за тази къща, за книгата, за това кой е той…
Все още бях далече от масата, когато настъпах нещо.
Той видимо не се интересуваше от това, че бях зад него и носех водата му. Може би дори не ме беше забелязал.
Наведох се и взех картончето под обувката ми. Беше визитка:
„Йосиф Фердинанд – писател!”
Толкова.
Едва сега усетих странната миризма на остаряло, на вехто. От куфарчето? От визитката? Дали тази визитка беше негова?
Не ме озадачи толкова – все пак облеклото му… всичко в него крещеше: „Аз съм от 19-ти век!”
Стигнах до масата и го погледнах. Държеше книгата с двете си ръце, на които все още бяха вълнените му ръкавици. Гледаше напред, изглежда в голямата къща, за която никой никога нищо не говореше, не питаше, не обсъждаше. Изглежда той знаеше нещо за нея и го знаеше от тази книга. Спомних си, че на корицата беше изрисувана тя.
Оставях водата и се възползвах, за да я погледна отново от близко. Но вместо на къщата се спрях на надписите:
„Моят дом!”
„От Йосиф Фердинанд – писател!
1862 – 1900”
„Изд.: Тодор Филипов – син български, с австрийски корени; година 1899
Истинско име: Тудор Фердинанд”
Леко се смутих. Това любимият му автор ли е? Какво става тук? Тази книга е прекалено нереалистична! Още по-гневно се питах кои са всички тези хора, кой е клиентът ми и защо е толкова странен?!
Изглежда от ужас или от невнимание изпуснах „визитката” върху масата. Едва тогава той се размърда и съвсем спокойно каза:
– О, намерили сте визитката ми! Сигурно бризът я е отвял от куфара ми, както винаги.
Умът ми, сърцето ми – пулсираха. Целия се разтреперих и трябва да съм пребледнял, защото съвсем не чувствах тялото си. Страхът ме обзе. Толкова много неща, всичко е толкова странно, толкова нереалистично и забулено в информационна мъгла. Не бях чувал за тези хора, за тази книга… Чакай твоята визитка?!
Не беше страх. Беше паника! И беше ужас! Едва преглътнах и тихо, заичайки казах:
– Вввие сте… Йосиф Фердинанд?
А той съвсем невъзмутимо отвърна:
– Да! Харесва ли ви домът ми? – той посочи с ръка сградата отсреща, от която се олющи боя. Сградата, за която нищо никой никога не питаше, не говореше, не обсъждаше. – Построихме го с брат ми Тудор в далечната 1899година, но ни бе отнета насилствено на следващата година.