Снегът чувах, че през цялата нощ валя.
Натрупа бързо, но задържа се само за ден.
Донесе ми толкова радост и хубава светлина.
Повярвях му веднага, че надежда има и за мен.
Събудих се и ето, че напълно се беше стопил.
И потъна всичко сякаш в непрогледен мрак.
Един слънчев лъч в мрака и напълно се бе изпарил
и никой не знаеше ще го видим ли същият пак.
И тъй заживях зимата в мрачна самота
и питах се куп въпроси, ден подир ден:
кога ще се върне любовта и онази светлина,
дали ще се върне снега или пък ти при мен?
Но ето, че и ти точно като снега се бе решил
за малко да бъдеш тук, а после веднага в нов бяг.
В очакване на нещо голямо, любовта си бе скрил…
Отиде си от мен ти. Отиде си и белият сняг.
Светът ми обречен – зимата беше просто мрак.
И още колко сиви и мрачни зими след теб се редят.
Беше моята бял любов, а тя няма да се повтори пак.
Поглеждам навън – Тъжни снежинки валят ли, валят…